ЕНХАРМОНИЧНИ СИСТЕМИ И РАВНОМЕРНИ ТЕМПЕРАЦИИ

Тоновите системи, които съдържат повече от стандартните 12 тона, могат да се нарекат многотонови. Също като 12-тоновата система, те имат стандартните 7 основни тона (диатоничните степени), но за всеки от тях повишението на един тон звучи различно от понижението на горния съседен тон. Т.е. диезът е различен от бемола - например фа# е по-нисък от солb. Липсата на енхармонична заменяемост е много важен елемент от гледна точка на доброто хармонично звучене и точно това е причината в рамките на октавата да разполагаме с повече от 12 тона. Всъщност енхармонична замяна се получава от усредняване и нагаждане на съседните алтерации, докато енхармоничните тонове и разликите са естественото музикално състояние на тоновете. Затова тези системи се наричат енхармонични. В практиката енхармоничните темперации (за клавир или гриф с прагчета) са малко използвани, заради прекалено сложната енхармонична клавиатура и твърде трудната клавирна техника, която се изисква от музиканта. Едни от най-известните изпълнители на енхармоничен клавир /Cembalo Chromatico/, са Луцаско Луцаски и неговият ученик Джироламо Фрескобалди. Енхармоничните системи са по-често практикувани при инструментите със свободна интонация като щрайховите, вокала и в известна степен духовите.

Енхармоничните системи могат да са равномерни или разширени среднотонови. Вторият вид се определя като от един начален тон се построяват нагоре и надолу непрекъснати последователни еднакви квинти. Така според избраното каччество на квинтата (например четвърт-, петинка-, шестинка-кома и т.н.) се получават диезните нагоре и бемолните надолу тонове, които се разминават и имаме енхармонични разлики, например от фа надолу сиb е по-висок от ла#, достигнат с квинти нагоре от: фа - до - сол - ... - ре# - ла#. Такава разширена среднотонова енхармонична система има предвид в композициите си например В.А. Моцарт, а най-вероятно и симфоничните произведения на Л.Бетовен и др. виенски композитори са звучали първоначално в тази интонационна система. В началото на 19-ти век между драматурзите е възникнал спор - "за енхармонизъм" или "за хроматизъм". Под хроматизъм в случая се разбира полутон между два съседни тона, който може еднакво да се използва като алтерация на долния или на горния тон. Т.е. пълна енхармонична замяна /еднакво звучене на диезен и бемолен тон/ и улесняване на интонирането за сметка на допълнително влошено хармонично звучене. Във втората половина на 19-ти век с развитието на романтизма се задълбочават мелодико-функционалните стремления. Тогава в практиката започва да се използва обратен енхармонизъм, при който големите терци стават много широки, със засилено стремеление, като диезите звучат по-високо от бемолите. Този функционално-линеарен начин на мислене (и известно пренебрежение към доброто хармонично звучене) се е запазил и в днешни дни.

 За да се преодолее неудобството на комата, темперирането на интервалите в тоновата система може да се направи като октавата се раздели на абсолютно еднакви интервали. Такава система се нарича равномрно темперирана и най-често се обозначава с ET /Equal temperament/  (най-голяма част от литературата на тема стари темперации, както и голяма част от изследователите - теоретици работят на английски език). В 12-тоновата равномерна темперация всички интервали стават фалшиви, като особено важните за хармоничното звучене голяма и малка терци са доста "отклонени" от чистия интервал. Например голямата терца е много широка /примерно в терца от до към ми, горният тон звучи по-високо отколкото трябва за да имаме съвършения, естествен и най-хармоничен интервал чиста голяма терца/. Обратно, малката терца е много по-тясна от чистата малка терца.
За да се получат по-прецизни, по-добри и хармонични интервали, има равномерни системи с повече от 12 тона в рамките на октавата. Например в 19-тоновата равномерна темперация октавата се разделя на 19 равни стъпки, 31-тоновата система - октавата има 31 равни стъпки, 55-тоновата система има 55 .... и т.н. Всъщност съвременната 12-тонова равномерна темперация се нарича още 72-тонова равномерна темперация, като всеки полутон има по 6 стъпки.
Разделянето на октавата на повече от 12 равни части прави системата многотонова, но всяка една част  не е непременно музикален интервал, а по-скоро стъпка, стъпало и с тези еднакви (равни) стъпки отмерваме големината на интервалите. Най-важният ориентир за интервалите са голямата секунда (целият тон) и малката секунда (полутонът). Когато имаме енхармонична система, т.е прим. фа# е малко по-ниско от солb, то полутоновият преход от фа до сол ще бъде фа-солb-сол, а това значи, че първият полутон е малко по-голям от втория. Същият преход, според музикалната фактура, може да бъде фа-фа#-сол. Сега първият полутон е по-малък от втория. Така се формират голям и малък полутон, като големият е естественият полутон (ми-фа, си-до; фа-солb или пък фа#-сол и т.н.) и се нарича диатоничен полутон, а малкият е разликата между даден тон и неговата алтерация (фа-фа#, солb-сол и т.н.) и се нарича хроматичен полутон. Разделянето на голямата секунда на диатоничен и хроматичен полутон прави музикалното звучене живо, динамично, създава емоционални нюанси в хармоничното и мелодично развитие и подчертава и кристализира музикалната логика на ладовата или модалната структура, хармоничните наклонения и функционалния строеж.